По 66-ия сонет на У. Шекспир

Зова живота, до смъртта съм сита

лицето си да виждам в мръсна тиня,

косата си – невчесана, немита

и гордостта си – клета просякиня.

И мъдростта си – повод за насмешка,

и честността си – повод за обида,

и красотата си – във модна дрешка,

и красноречието – нямо като мида,

и знанието – мерено със злато,

и нрава строг – поредна куха фраза,

и гордото достойнство – на заплата,

и любовта ми – повод за омраза.

                        Охотно с тази смрад се бих простила,

                        Ако Земята от Небето по- ми бе немила.